КАК ПОДМЕНИХМЕ ДОБРО И ЗЛО С ПОЛИТИЧЕСКИ ИНТЕРЕСИ
Може би най-огнената реч на една конференция във Великобритания! Реч, която разказва как подменихме силните ценности със слаби. Как подменихме добро и зло с политически интереси. Как позволихме на индивиди без визия за бъдещето да провалят свят, за който се е ляла кръв хиляди години. Представете си свят, в който полицай вижда умиращ човек на земята, но първият му и най-силен инстинкт не е да помогне на жертвата, а да овладее собствения си панически страх да не бъде обвинен в „расизъм“. Това не е антиутопичен роман, а реалността на днешния Западен свят.
Коя е Катрин Бърбалсинг? Позната в Обединеното кралство като „най-строгата директорка на училище в Британия“, Катрин Бърбалсинг е основател и директор на безкомпромисното училище Michaela Community School в Лондон. Родена в Торонто в семейство с индо-гаянски и ямайски корени, тя прекарва живота си в образователната система и се превръща в един от най-ярките и безстрашни критици на модерните леви идеологии. Заради невероятните академични успехи на нейното училище (където деца от най-бедните и малцинствени квартали постигат топ резултати благодарение на желязна дисциплина и традиционни ценности), гласът ѝ тежи изключително много.
В своята шокираща реч пред форума ARC, озаглавена „Научихме децата си да мразят собствената си страна“, Катрин разкрива как образователната система подменя моралния компас на следващото поколение. Ето пълното резюме:
1. КАК ПОДМЕНИХМЕ “ДОБРО И ЗЛО” С “ПОТИСНИК И ПОТИСНАТ”
Бърбалсинг започва с реални и стряскащи примери от ежедневието – от полицаи, които парализирани от „бяла вина“ отказват да защитят жертва, до млади хора в интернет, които открито празнуват смъртта на публични фигури, чиито възгледи не споделят.
„Тези млади хора не са зли. Те са уплашени. Нашето пълно безразличие към моралните ценности, с които растат децата ни, доведе до срив на цивилизацията ни. Причината младото поколение да вижда света по този начин е, че беше научено да разделя хората само на два лагера: потиснати и потисници.“
В този изкривен морален модел няма значение кой е прав и кой крив – има значение само от коя социална група си. Ако принадлежиш към „потисниците“, твоят живот и страдание нямат стойност. Това е тотална подмяна на ценностите.
2. КАК УЧИЛИЩЕТО И МУЗЕИТЕ ЗАЛИЧАВАТ ИСТОРИЯТА
Директорката отправя безмилостна критика към начина, по който се преподава хуманитарното знание днес. Ако попитате едно модерно дете на Запад какво е учило по история, отговорът винаги е един и същ: Хитлер, робство и борба за граждански права. Цялата човешка история се свива до един безкраен разказ за това как малцинствата се борят срещу „белия потисник“.
Класически автори като Дикенс, Шекспир и Уърдсуърт биват изхвърляни в името на „деколонизацията“. В музеите в Лондон, вместо да се празнува чудото на индустриалната революция или авиацията, до експонатите на велики изобретатели като Джеймс Уат стоят текстове, анализиращи единствено „съучастието им в робството“. „Те изравняват цялата човешка история и нейните комплекси в един плосък разказ, оставяйки младите хора неспособни да видят света по друг начин. Как децата да обичат страната си, когато са потопени в култура, която ги учи, че тя е просто едно зло?“
3. „НИЕ СМЕ ВИНОВНИТЕ“ – Бунтът на слабите ценности
Бърбалсинг твърди, че вината за това не е в децата, а в по-възрастните поколения (бумъри, Generation X и по-старите милениали). Те са приели традиционните консервативни ценности – дълг, жертва, трудолюбие и лична отговорност – за даденост, вярвайки, че децата ще ги научат от само себе си. Но 21-ви век това не работи. Свободата на 90-те години работеше само защото хората тогава бяха закотвени в морала на своите баби и дядовци. Днес децата плуват в онлайн култура на незабавно удоволствие, култ към чувствата и лозунги от рода на „бъди какъвто си искаш“ и „живей най-добрия си живот“.
КАКВО Е РЕШЕНИЕТО?
Катрин Бърбалсинг дава ясно „домашно“ на публиката: Трябва да имаме смелостта да върнем традиционните морални ценности в ежедневието си и да ги предаваме открито, с думи и личен пример, на децата и внуците си. Длъжни сме да ги имунизираме срещу съблазнителната идеология на „жертвата“ и да ги държим отговорни за действията им.
„Трябва да бъдем достатъчно смели да научим децата на чувство за дълг и служба, на любов към родината, на благодарност вместо претенции, на трудов морал вместо мързел, на прошка вместо отмъщение. Спасете децата си и ще спасите цивилизацията ни.“
Текст от Карбовски

Ако оставиш адвокатите и съдиите без контрол и без да носят отговорност, те ще съсипят обществото в своята безнаказаност. Бащите-основатели на САЩ са знаели това и са опитали да го контролират. Търсенето на отговорност на съдиите не е атака върху системата, а това, което ни защитава от изпадането в безвремие и безвластие. Robert Garza

Режимът „първа и трета събота и неделя от месеца“ не е възникнал случайно. Той има конкретен произход, който може да бъде проследен през съдебната практика, социалните доклади и административните стандарти, наложени след 2000 г. 🧩 1. Произходът: социалните служби, а не съдилищата
Първоизточникът на този режим е практиката на отделите „Закрила на детето“ след 2003–2005 г. Социалните работници започват да препоръчват „ритмичен, предвидим и лесен за изпълнение“ режим, който: – да не изисква сложни изчисления (нечетни седмици, през седмица и т.н.),
– да е лесен за родителите,
– да е лесен за училища, детски градини и социални служби,
– да се вписва в графика на работещи родители. Така се появява препоръката: „Контакти всяка първа и трета седмица от месеца.“ Първоначално това е административна практика, не съдебна. 🧩 2. Първите съдебни решения (2008–2014 г.)
Съдилищата започват да възприемат този модел след 2008 г., но не в днешния му вид. Първите формулировки са: – „първа и трета неделя“
– „първа и трета събота“
– „първа и трета седмица“ Те се появяват в решения на районни съдилища, но не са публикувани онлайн, защото:
– до 2010 г. публикуването на съдебни актове не е задължително,
– много решения от този период липсват в електронните регистри. 🧩 3. Защо точно „първа и трета“?
Този модел е избран, защото: ✔ Е лесен за изчисляване
Родителите не трябва да броят седмици или да следят „нечетни/четни“ периоди. ✔ Осигурява равномерност
Детето вижда родителя два пъти месечно, с интервал от около 14 дни. ✔ Съвместим е с работни графици
Събота и неделя са свободни дни за повечето родители. ✔ Минимизира конфликти
Когато режимът е ясно фиксиран, родителите спорят по-малко. 🧩 4. Кога става масов стандарт?
След 2016–2018 г. режимът става де факто стандарт в почти всички районни съдилища. Причините: – социалните доклади масово го препоръчват;
– съдилищата започват да го копират като „универсален“ модел;
– адвокатите го използват в искови молби и споразумения;
– ВКС го приема като предвидим и стабилен.

"Майка", която държи детето, като заложник.
Това подобие на жена, използва фалшив ТЕЛК, за да точи публични средства като личен асистент на детето си и да не може да бъдат предоставени родителските задължения на бащата.
Осъдена по 182, ал. 2 от НК за възпрепятстване на режим на лични контакти на бащата с детето.
Тя и още няколко като нея станаха примери за злоупотреба с права.
Аз лично ще ги правя известни, докато мога. Бел. авт.
Отделът за закрила на детето ще започне административна процедура за извеждане на детето съгласно параграф 25 от Закона за закрила на детето. Прокуратурата в Нюрнберг-Фюрт води разследване за малтретиране на непълнолетни, че при следваща наказателна присъда я заплашва условна присъда* и че съществува възможност през зимата да ѝ бъдат отнети родителските права. Въпреки това днес тя даде ясно да се разбере, че иска да бъде последният човек на Титаник. Тя каза: „Андреас, ще решим всичко в съда…“ – с което вероятно има предвид: до самото потъване.“

Когато баща е извършител на домашно насилие, дори и репликата "Здравей, какво правиш?" е такова! Когато майка или роднините й кажат: "Изчезвай, боклук!", "Ти си лъжец и манипулатор", това е "конфликтно поведение и грубост, които не съставляват домашно насилие".
Съдът легитимира грубостите в отношенията, като социално приемливи. Домашното насилие зависи от субективното усещане на съда за обществено поносимо поведение. ВИЕ НЕ СТЕ СЪД, ВИЕ СТЕ КОРУМПИРЕТА!!!*
*Използваме правото си на свободно мнение.

Михаил Мирославов e на свобода. Дванадесет дни трябваха на Окръжен съд – Стара Загора да отмени незаконната наказателната акция на саморазправа и лично отмъщение на съдия Димитър Манджуров от Районен съд – Стара Загора срещу него. Сега започват делата за неправилния арест, причинените вреди и пропуснатите ползи.

РОДИТЕЛСКОТО ОТЧУЖДАВАНЕ Е НАСИЛИЕ НАД ДЕТЕ, ФАЛШИВОТО ОБВИНЕНИЕ НЕ Е ДОМАШНО НАСИЛИЕ! Поредица от статии, която публикува британското издание КОНСЕРВАТИВНА ЖЕНА поставя под въпрос една от най-влиятелните ортодоксии, които в момента определят семейното правосъдие в Западния свят. Написани от коалиция от психолози, старши магистрат, юристи, психотерапевти, полицейски разследващи, академици, общественици, родители и професионалисти от Обединеното кралство, Дания, Австралия и други държави, тези статии разглеждат въпроси, пред които малко обществени институции изглеждат готови да се изправят. Защо все повече деца развиват тревожност, депресия, самонараняване и суицидни мисли след продължителни семейни конфликти? Защо разделени родители отнемат живота си с толкова тревожна честота? Защо съдебните разпореждания, предназначени да запазят връзката между децата и родителите им, толкова често не се изпълняват? И защо толкова много професионалисти, работещи в системата, насаме изразяват дълбока загриженост, но се чувстват все по-неспособни да говорят публично? Статия №1 e на клиничния психолог Мелани Гил, приятел на Гласът На Бащите/Fathers' Voice и директор на психологическите иновации в PAPA – People Against Parental Alienation. Всяка година десетки хиляди деца попадат в системите за семейно правосъдие в развитите държави. Само в Англия и Уелс повече от 27 000 деца участват в текущи производства по частноправни семейни дела. Хиляди други навлизат в системата всяко тримесечие, когато конфликтът между родителите ескалира до съдебен спор. Не става дума за разногласия относно училищния транспорт или разпределението на празниците. Става дума за ожесточени, силно конфронтационни спорове за родителски права, съпроводени с обвинения, контраобвинения, разрушени взаимоотношения и деца, попаднали в центъра на конфликта. Но съдебната статистика, колкото и тревожна да е, показва само част от картината. Тя не разкрива как в резултат на тези процеси децата системно биват откъсвани от живота на единия или другия си родител – в мащаб, който би предизвикал политически скандал, ако бъде честно измерен. Не показва как това прекъсване заличава чувството им за принадлежност – семейната им история, идентичността им и взаимоотношенията им. Как ги откъсва завинаги от едната половина на тяхното семейство. И, което е особено важно, не отчита случаите на насилие над деца, произтичащи от законово подпомогнато или санкционирано родителско отчуждение. Няма правителствени работни групи, национални кампании, извънредно финансиране или сериозен обществен дебат. Всъщност се случва точно обратното. Както отбелязва съдия Лейди Паркър, статистиката не показва нарастващия брой неоснователни обвинения в домашно насилие, използвани като средство за избягване изпълнението на съдебни решения; нито неспособността на съдилищата да разпознават случаите, в които единият родител манипулира детето срещу другия, за да получи попечителството. Защото зад числата стои друга история – история за вредите, които родителското отчуждение нанася както на децата, така и на родителите чрез механизмите на семейните съдилища. Това е история за идеологическото влияние върху съдилищата и медийното отразяване, упражнявано според автора от група радикални феминистки юристи и журналисти, придържащи се към разказа за майката като жертва, при който истината често отсъства, а самото съществуване на родителското отчуждение се отрича. Изследванията на професор Бен Хайн показват, че поведението, свързано с родителско отчуждение, е изключително разпространено и че значителна част от разделените родители са подложени на действия, целящи да разрушат или подкопаят връзката им с техните деца. Още по-тревожно е, че подобно поведение води до специфични форми на психологическа травма и повишен риск от психични разстройства при децата. Според собствените клинични наблюдения на автора тези случаи сякаш „произвеждат“ деца с нарцистична травма като на поточна линия. Други изследвания показват повишени нива на самонараняване. Тези резултати би трябвало да предизвикат сериозна тревога в правителствата. Вместо това те до голяма степен се пренебрегват – не само се игнорират, но и се отричат. На 10 юни, по време на парламентарен дебат, депутат от Лейбъристката партия от Скарбъро нарича родителското отчуждение „вредна псевдонаука“, „идеология“ и „концепция без легитимна научна основа“. Според автора това е неудобна истина, особено за крайните феминистки среди. Ако която и да е друга форма на детска травма беше свързана с толкова широко разпространени психологически последици, правителствата щяха да предприемат действия. Вместо това децата, попаднали в подобни ситуации, остават до голяма степен невидими. Причините за това се отричат. Отговорът на въпроса защо, според автора, се крие в дълбоката идеологическа промяна, настъпила в семейната политика през последните две десетилетия. Именно в момент, когато науката за привързаността, психологията на развитието и невронауката ни дават безпрецедентно разбиране за нуждите на децата, семейната политика все повече се организира около идеологически рамки, според които семейният конфликт трябва да се разглежда преди всичко през призмата на насилието над жени и момичета. Защитата на жените от насилие е важна и напълно легитимна цел. Никой разумен човек не би спорил с това. Проблемът възниква тогава, когато една-единствена обяснителна рамка стане толкова доминираща, че започне да изключва всички останали начини за разбиране на семейните отношения. Когато семейният конфликт се разглежда основно през модела „жертва – извършител“, другите форми на вреда стават все по-трудни за разпознаване. Сложната семейна динамика се свежда до предположения за власт и контрол. Най-важното е, че децата престават да бъдат централният фокус на политиката и се превръщат във второстепенни персонажи в истории за възрастни. Според автора този модел не се ограничава само до Великобритания. През последните двадесет години той е разговарял с професионалисти, изследователи и общественици от Европа, Северна Америка и Азия. Консервативните оценки сочат, че между 11 и 15 процента от всички разводи с деца по света водят до някаква степен на родителско отчуждение. Това означава над 768 000 семейства и повече от един милион деца годишно във Великобритания. Изследвания в САЩ сочат, че до 22 милиона възрастни американци (около 10 процента от пълнолетното население) са били обект на родителско отчуждение, а около 10 милиона преживяват тежко отчуждение от собствените си деца. Съществуват хиляди организации, които подкрепят родители и баби и дядовци, помагат при фалшиви обвинения и се опитват да противодействат на това, което авторът определя като постоянен поток от дезинформация, разпространявана от радикални феминистки групи и журналисти. Различни държави. Различни култури. Различни политически традиции. Но едни и същи тревоги. Гласовете на милиони родители и деца по света, според автора, буквално биват пренебрегвани. Все по-често професионалистите са насърчавани да приемат заявените желания на детето като край на разследването, а не като негово начало. Авторът твърди, че основен факт, който не се разбира, е, че в подобни ситуации детето всъщност няма собствен глас. Според него невронауката показва, че развиващият се мозък използва крайни адаптационни механизми за справяне, което трайно променя начина на мислене. Никъде това не е по-опасно, отколкото в семейните съдилища. Неотдавнашен случай, според автора, дава сърцераздирателен пример какво може да се случи, когато предположенията заменят безпристрастното изследване на фактите. Делото включвало ескалиращи обвинения и от двете страни, влошаващо се психично здраве и тежък семеен конфликт. Бащата многократно изразявал тревога за благополучието на детето си. Детето постепенно се отчуждило от него. Професионалистите не разпознали какво се случва. В крайна сметка детето отнело живота си. След съдебното решение адвокат Джун Вентърс KC, която успешно представлявала бащата, отправила предупреждение, което според автора трябвало да разтърси цялата система на семейното правосъдие. Тя заявила, че професионалистите, юристите и съдилищата рискуват несъзнателно да възприемат предварително изграден модел, при който бащите се приемат за извършители, а майките – за жертви, вместо да разследват какво действително се случва във всяко конкретно семейство. Въпреки значимостта на случая общественият дебат останал почти напълно безмълвен. Малко внимание се обръща на случаи, които поставят под съмнение утвърдените предположения или разкриват вреди, понесени от бащи и деца. Резултатът не е балансиран обществен контрол, а избирателна видимост. Някои жертви стават силно видими. Други изчезват. За някои форми на вреда се говори непрекъснато. Други се пренебрегват или отричат. Според автора именно така децата изчезват от публичната политика – не защото никой не се интересува от тях, а защото идеологическите битки между възрастните постепенно заемат пространството, в което би трябвало да се обсъждат потребностите на децата. Единственият официален опит да се признае родителското отчуждение като форма на насилие над деца е направен от бившия депутат от Лейбъристката партия Саймън Данчук, който през 2017 г. инициира парламентарен дебат по темата – първият по рода си. По време на дебата той заявява: „Родителското отчуждение е още една форма на насилие над деца, която остава както недокладвана, така и недостатъчно обсъждана. Това насилие не е адекватно признато от правителството на Обединеното кралство. Докато Уестминстър мълчи по този въпрос, родители и деца страдат. Правителството и съдилищата трябва да признаят родителското отчуждение като форма на емоционално насилие и съответно да засилят усилията за неговото предотвратяване, а в определени случаи и за наказване на извършителите.“ По време на дебата консервативните депутати Тим Лоутън и Суела Брейвърман присъствали и подкрепили инициативата. Авторът твърди, че впоследствие радикални феминистки юристи и журналисти чрез последователно лобиране са попречили тази инициатива да бъде превърната в закон, оставяйки децата, според него, на милостта на тази идеология. В следваща статия на КОНСЕРВАТИВНА ЖЕНА съдия от семейния съд ще обясни, въз основа на собствения си опит, как децата се превръщат в пешки не само на своите родители, но и на недостатъчно ефективните методи на клиничната психология, използвани при установяването на истината.

ДОМАШНОТО НАСИЛИЕ НЯМА ПОЛ!!!
ДИРЕКТИВА (ЕС) 2024/1385 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА
Мерките съгласно настоящата директива са предназначени да отговарят на специалните потребности на жените и момичетата …. При все това, други лица също могат да станат жертва на тези форми на насилие и следователно следва също да се ползват от същите мерки за жертвите, предвидени в настоящата директива. Поради това ПОНЯТИЕТО „ЖЕРТВА“ СЛЕДВА ДА СЕ ОТНАСЯ ЗА ВСИЧКИ ЛИЦА, НЕЗАВИСИМО ОТ ТЕХНИЯ ПОЛ и, освен ако в настоящата директива не е посочено друго, всички жертви следва да се ползват от правата, свързани със защитата на жертвите и достъпа до правосъдие, подкрепата на жертвите и мерките за превенция.

ОСВЕТИ ГИ, ДА СЕ ЗНАЯТ!
Споделяме тази снимка на д-р Гергана Кайрякова, защото считаме, че обществото трябва да знае кои лица се въвличат в съдебни битки за деца и как техни документи могат да бъдат използвани за разрушаване на връзката между дете и родител.
Тази госпожа — умишлено се въздържам да използваме професионалната ѝ квалификация — е изготвяла и изготвя системно документи за деца, които са ясно насочени към унищожаването на връзката "родител – дете". Знаем за не един случай. Но един е особено фрапиращ.
Кайрякова е нарушила и продължава десетократно хипократовата си клетва, уреждайки родители да "отвличат" децата от другите им родители. КАТО ИЗКАРВА ДЕЦАТА БОЛНИ!!! Да изкараш дете болно – при това с тежка болест, която ще остане до живот, само и само да осигуриш на единия родител предимство е брутално морално падение.
Ето какво ни разказа Велян Петков за този случай: През 2023 г. синът ми беше представен като дете с граничен интелект — състояние, близко до умствена изостаналост — и с практически аграматична реч. Това е същото дете, което е пълен отличник, с отлични училищни резултати по всички предмети и златни медали по математика, както и 98 от 100 на НВО по БЕЛ.
Това не е дребна грешка. Това е тежко представяне на едно дете по начин, който може да го увреди (и го уврежда) за години напред. Целта разрушаване на връзката му със собствения му баща.
Въпреки съдебни експертизи и обективни данни, които противоречат на такива изводи, подобни документи продължават да се въртят в съдебни производства и да се използват като инструмент за прекъсване на контакт между баща и дете.
За мен това е форма на институционализирано насилие над дете — през хартия, през становища, през „специалисти“, през платени документи и през бездействието на институциите.
Пазете децата си.
Не всяко лице с титла защитава дете.
Не всеки документ е истина.
И не всяка „експертност“ служи на доброто.
Децата не са оръжие срещу родител.
Децата не са доказателствен материал.
Децата не са средство за печелене на дела.
Ще продължа да търся отговорност по всички законови начини.

Честит празник на полицаите, които знаят какво е дълг и чест, и ги защитават.
Министерство на вътрешните работи