Конституцията на Република България е върховният нормативен акт в правната ни система. Това не е формалност. Това е фундаменталният принцип, който задължава всеки държавен орган – включително съда – да подчинява всички свои действия на Конституцията и на законите, приети в съответствие с нея.
Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията, ратифицираните международни договори, сред които и Европейската конвенция за правата на човека, имат предимство пред противоречащите им норми на вътрешното законодателство. В правната доктрина това е класическо дерогиращо действие – международната норма изтласква, обезсилва и побеждава вътрешната, ако последната ѝ противоречи.
Следователно, ако в системата на вътрешното право има колизия или съмнение, съдът не може първо да посяга към тълкувателни решения, преди да е извършил анализ на нормативната йерархия.
Това задължение следва пряко от:
чл. 15 от Закона за нормативните актове,
който ясно подрежда йерархията на правните норми – от Конституцията, през международните договори, законите и подзаконовите актове, до вътрешните актове на органите на власт.
Съдът, преди да посегне към Тълкувателно решение, е длъжен да стъпи върху пирамидата на чл. 15 ЗНА, а не да пропуска нейните най-високи етажи, за да се опре на акт, който не е нормативен, не е закон, не е международен договор, нито стои в която и да е позиция в йерархията на нормативните актове.
Тълкувателното решение е вътрешно-съдебен инструмент.
То не е нормативен акт, не е закон, не създава нови правила, и дори самият Върховен касационен съд признава това – Решение № 24/24.09.2019 г.:
„Тълкуването не е дейност по създаване на ново правило и тълкувателното решение не е източник на правото.“
И тук идва най-важното:
чл. 5 от ГПК е абсолютно ясен и безкомпромисен:
„Съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите.“
Т.е.:
- Съдът е длъжен да прилага закона,
- Да прилага Конституцията,
- Да прилага международните договори с дерогиращо действие,
- А към аналогия или общи принципи може да прибегне само ако липсва правна норма, което тук не е така.
Тълкувателното решение НЕ попада в категорията „закон“.
То е помощен инструмент, приложим само когато нормата е неясна, но не и когато:
- Конституцията е ясна,
- Международното право е ясно,
- Законът е приет, действащ и приложим.
Следователно прибягването до Тълкувателно решение преди прилагането на Конституцията, международния закон и Семейния кодекс е процесуално неправилно и влиза в противоречие както с чл. 5 ГПК, така и с чл. 15 ЗНА и чл. 5, ал. 4 от Конституцията.
Това е логическо и правно недопустимо пренареждане на правната йерархия, при което един вътрешен акт на ВКС изведнъж започва да стои над международното право и над законите — позиция, която нито Конституцията, нито ЗНА, нито ГПК му дават.
Именно поради това, преди да бъде приложено каквото и да е тълкувателно решение, съдът е длъжен да извърши пълната проверка по чл. 15 ЗНА и да се убеди, че:
- Конституцията не урежда въпроса (а тя го урежда);
- Международното право не го урежда (а ЕКПЧ го урежда спиращо и дерогиращо);
- Законът не го урежда (а Семейният кодекс го урежда напълно).
И едва ако липсва правна норма, съдът може да отвори чл. 5 ГПК относно позоваване на вътрешното си убеждение по въпроси свързани със спорна съдебна администрация.
В случая липса няма.
Следователно тълкувателното решение е несъотносимо, ненужно, и йерархично несъвместимо.