Държавата срещу човека: фабриката за емоционални инвалиди

Правото, в своята най-дълбока същност, не е призвано да подчинява, да опитомява или да унищожава човешкото. Истинската мисия на правото е да регулира само умишлените, осъзнати деяния, когато те нараняват другия, като същевременно запази неприкосновена свободата на мисълта, изразяването, чувствата и самия порив да бъдеш човек, а не бездушна сянка. Когато правото върши обратното – когато се опитва да лиши човека от човешкото му съдържание, то престава да бъде справедливо и се превръща в най-обикновена дресура.

Днес обаче ставаме свидетели на тревожно развитие: законът все по-открито се стреми не да брани човечността, а да я обезличи – да обезвери хората, да ги направи безчувствени, безгръбначни, послушни роботи, които нямат право на болка, нямат право на бунт, нямат право на разярено сърце. Нормативните уредби грубо преминават границата на нормалното и започват да се намесват в територии, които би трябвало да остават недостъпни за държавата и закона: мислите, емоциите, поривите, страданията. Диктатът се прокрадва хитроумно – уж в името на защита, всъщност като опит за контрол, за смачкване на психиката в прегръдките на нормативната машина.

Свободата на човешката мисъл и емоция е под по-голяма заплаха от всякога. Законите, които трябва да бъдат щит на човека, се превръщат в инструменти за разруха на ума и духа му – с абсурдната цел да окачествят човешката психика като вечен заподозрян, като нещо което трябва да се цензурира, кастрира, вкара в шаблони, за да не пречи на социалния инженеринг.

Илюстрация на това обезличаване е начинът, по който семейното правораздаване се отнася към родителските чувства. Отнемането на дете от родител все повече се превръща в технически акт – неразличим от отнемане на кученца или котенца от родителите им, за продан. Човешкото отсъства – няма я интуицията, съпричастността, болката, която трябва да се уважава и състрадава. И когато родител реагира с гняв, с бунт, с отчаяние на това институционално посегателство, той автоматично е етикетиран като рисков, като насилник, като неразумен. Законът не вижда жертвата – той вижда само потенциалния дразнител, който трябва да бъде елиминиран, набеден, дисциплиниран. Никой не констатира вината на институциите за унищожаването на психиката на майки, бащи и деца – напротив, вината удобно се прехвърля върху страдащият човек, сякаш болката и съпротивата са престъпление сами по себе си.

Това не е нещо по-различно от мащабен социален проект по опитомяване на цялото население – дресировка, която превръща гражданите в натискачи на бутони, в глухи изпълнители на команди, в одобрени по учебник емоционални инвалиди. Пък знае ли човек, може и да ни продадат като кученца и котенца, или нашите деца…

И всичко това намира своя апогей в съвременните закони за „защита от домашно насилие“ и нормативните забрани за споделено родителство, заложени в решения като онова тълкувателно решение на Мими Фурнаджиева. Уж бранещи жертви, тези актове се превръщат в уродлива гавра с човешкото: изкривяват понятията до такава степен, че болката от разделата, опитът за комуникация, самото страдание на родителя са преследвани, наказваеми, обект на социална и съдебна репресия. Законът, който трябва да е мерило за правда, осакатява поколения, смачква съдби, а произнесеното с уж еманципирани думи „в името на закрилата“, „в името на народа“ е само надгробен камък върху естествената човещина.

Това не е справедливост, това е гавра с човешкото. Законът за защита от домашно насилие се е превърнал в изтънчен инструмент за геноцид на чувствата, клане на родителското достойнство, фабрика за емоционални инвалиди. Когато държавата обърне острието на закона към самата сърцевина на човека – към неговата свобода да страда, да се бунтува, да се бои, да обича – тя престава да бъде „държава“ в истинския смисъл. Превръща се в механизъм за масово психично обезличаване.

Хана Арент ни учеше, че най-голямото зло е в баналността на бюрократичното, в подчинението на безлика власт, която убива различието. А Зигмунд Фройд видя, че без признание за инстинкта, обществото се превръща в невротична клетка.

Така днес абсурдът е пълен: отчаян родител, дръзнал в слаб момент да напише съобщение на някогашния си спътник, бива заклеймен със същата жестокост, с която се третират онези, които трошат кости и чупят челюсти у дома си. Превърнахте човешката болка в административен протокол. Поздравления: сътворихте машина за обезличаване! Печатът на властта вече се слага еднакво върху копнежа за обич и върху кървавата агресия. Ако това е закрила, то какво ли е тормоз?

Автор: Николай Ляков