Съдът, който обърка правото с призрак

С едно-единствено изречение българският съд издава присъда не само над родителите, но и над самото понятие за право:

„Родителските права могат да бъдат упражнявани само от родителя, при когото са децата, но това не лишава другия родител от родителските му права.“

Това изречение е логически абсурд и юридическа некомпетентност, облечена в официален тон.

Съдът говори за родителските права не като за лични и неотменими права на родителя, а като за някакво безтелесно понятие, което може да се „предоставя“, „упражнява“ или „спира“, сякаш не принадлежи на никого.

Правото обаче не е газообразно. То има носител – човек, личност, субект.
Без субект няма право; има само привидност.

А съдът, вместо да защитава субекта, го изтрива от уравнението, сякаш родителските права съществуват сами по себе си, отделени от родителя, който ги притежава по естествен и биологичен закон.

С това съдът показва не просто пристрастност, а концептуална некомпетентност.
Той демонстрира пълно неразбиране на правната философия, върху която се гради гражданското общество – че правата произтичат от човека, а не от държавата.
Когато съдът си въобразява, че може да „разпредели“ родителски права като имот или привилегия, той вече не е съд, а чиновническа комисия, която търгува с човешки отношения.

Това е не просто юридическа грешка – това е концептуална катастрофа.
Съдът борави с понятия, които сам не разбира, и с изрази, които нямат правно покритие.
Родителските права не са правен газ, който витае из залата и чака съдебно разпореждане, за да придобие форма.

Те не са външен обект, а израз на личния статус на родителя – част от неговата правосубектност.
Съдът няма власт над тях, както няма власт над самото родителство.
Да ги третира като нещо, което може да се „предоставя“ или „упражнява от един“, е не просто грешка, а отричане на самата правна логика.

Родителските права не са вещ, не са власт, не са длъжност.

Те са естествено, лично право на родителя, произтичащо от самия факт на родителството.
Когато съдът си позволява да „предоставя упражняването“ им, той всъщност показва, че не схваща тяхната природа.

Той говори за родителските права като за абстрактна административна функция, а не като за човешко и морално право, което съществува независимо от съдебното решение.
Така се ражда правен нонсенс – изречение, в което няма правна логика, но има претенция за законност; формула, която звучи граматично правилно, но е правно безсмислена.

Никой университет не би приел такава теза за вярна.

Нито един философ на правото – от Аристотел до Ханс Келзен – не би допуснал, че субективното право може да съществува без субект.

Само нашият съд го прави – и дори се гордее с това, като го повтаря във всяко решение за родителски права.

Това не е просто погрешно тълкуване – това е отказ от мислене.

А когато съдът спре да мисли, той престава да бъде съд.

Съдът очевидно действа с убеждението, че съществуват права без субект.

В решенията си говори за „родителски права“ като за нещо, което витае между родителите и детето, някакво трето състояние, което той може да „разпредели“ според целесъобразност.
Така личното, естествено право на родителя се превръща в право над детето – в своеобразна форма на собственост, при която държавата решава кой ще „упражнява“ контрол.

Това е не просто недоразумение, а срутване на правния фундамент.

Родителските права не са власт над друг човек – още по-малко над собственото дете, което е самостоятелен правен субект и гражданин.

Родителят няма права върху детето, а има задължения към него.

Затова е правен и морален абсурд съдът да „предоставя упражняването“ на тези права, сякаш става дума за лиценз или концесия.

Да принизиш лични права до права над друг човек – това е пълно объркване на правните категории.

Съдът бърка субективното право с административна функция, а моралната отговорност с правомощие.

По тази логика би могъл утре да реши, че „упражняването на правото на свободно придвижване“ се предоставя само на единия родител след раздяла.

Звучи абсурдно – и точно толкова абсурдно е сегашното тълкуване на родителските права.

Никой няма права над друг правен субект.

А когато съдът започне да говори така, сякаш има – това вече не е прилагане на правото, а узаконяване на подчинение.